ДЪЖД .

Като с цип сякаш се отвори небето. Заля всичко. Дървета спокойно стояха и се наслаждаваха на тази хладна баня, полюшвани леко от вятъра. А по улицата минувачите бързаха да отворят чадъри, тези които нямаха се разтичаха, за да се скрият от страх да не простинат, щото ще се намокрят.
Тя гледаше все така с широко отворени очи, без да мига, но дъжда все повече я вълнуваше. Не можеше да откъсне поглед от него – така силно и шумно валеше. Виждаше се само там, където пейзажът пред нея бе сътворил тъмни петна от дървета и прозорците на отсрещните сгради. Без да разбере как ума й някак си се успокои. Това я изпълни, сякаш усещаше дъжда в себе си. Затвори очи – чуваше го, усещаше го в ритъма на сърцето си. Беше част от него.
Без да осъзнава дори, сякаш нещо я бодна и тя скокна от дървения стол – с една крачка беше до прозореца. Подаде ръцете си навън колкото можа. Обърна длани и разпери пръстите си. Капките закацаха като малки нежни целувки по ръцете й, тя затвори очи и потъна в усещането. Усети как нещо се надига в нея, пропълзя по гърлото нагоре, някакво топче подобно на ръбата буца се катереше ловко. Неусетно се озова в очите й. Разля се по румените й бузи. Цялото напрежение от изминалата седмица просто бликна и тя почувства завладяващо облекчение. Слушаше как вали. Дъждът се усили, плющеше и не искаше да спре. Стори й се, че това продължава цяла вечност. Времето спря, чуваше само дъжда и как сякаш се размива и разтваря в него като капка цветна боичка в голяма стъкленица с вода. В един момент, когато се почувства готова, тя отново отвори очи и видя небето – прояснено, просветлено. Облаците, измили със сълзите си дърветата, керемидите по покривите, улиците, колите и прозорците по хорските къщи, бавно се придвижваха на запад. 
Малки, но закачливи бели облачета заприиждаха там, от където до преди десетина минути се бе появил и пороя. Очите, душата, цялото й същество бяха спокойни, тя бе в мир и хармония с цялата тази красота отвън и отвътре. Почувства се пречистена и съвсем променена, също както пейзажът. Вече нищо не бе същото – всичко се бе променило. И връщане назад нямаше.
Ръцете й се бяха отпуснали върху долната част на прозореца с длани все така нагоре. Погледна ги колко са мокри, леко се усмихна и просто прегърна себе си с тях. Направи крачка назад – босите й крака също бяха мокри. Стана й много смешно, защото се сети за приказката ”Алиса в страната на чудесата” – как Алиса беше изплакала три кофи сълзи докато беше три метра висока, а после се смали и когато я заля солената вода тя реши, че това е морето. Чудеше се дали тази вода беше от дъждовните облаци или от дъждовните й очи… Нямаше никакво, ама никакво значение. Само, знаеше, че сега миглите й бяха много красиви, а погледът така блестящ – нов поглед, ясен и свеж. Доволство изпълни усмивката й, която чаровно се завъртя нагоре и направи онези малки симпатични бръчици около очите й. Такова внимание им отделяше всеки път на ум щом се усмихнеше, че беше забравила напоследък да се смее. Сега не й пукаше. ...Ако някой ми беше казал, че дъжда може да направи такива неща с мен, щях да му се изсмея директно, а може би и да го понаплюя, а той да си мисли, че дъжд го капе .

ЦВЕТНО .

.. ето го.. ето го онова чувство отново в мен. отначало е чувство на страх, болка, отчаяние, липса на шанс - трудност. постепенно тези емоции преръсват в любов, любов към живота!!!!!!!!!!!! сигурена съм, че всички сте имали моменти в нощи като тази, в която като че ли няма изход от тъмнината която ви е обградила.. това че не знаете какво се крие в нея, или какво ще се случи във всеки един момент ме ужасяваше допреди.. а знаете ли сега изпитвам любов към моменти като този, защото ме учат да бъда СИЛНА и да изпитвам силна ВЯРА , че дори и в най - големия мрак ще има лъч светлина!и така.. ето ме в 2:30 am седя в тъмнината и болката и отчаянието, разочарованието.. са изчезнали сега прости се усмихвам на неизвестното , което ме плаши по принцип до смърт..в живота ми винаги такива моменти на неочаквана тъмнина, са ме учили на нещо и често в най-голямото си отчаянието съм предизвиквала съдбата.. и късмета не след дълго е идвал при мен.. когато сме най-отчаяни не осъзнаваме често, че сме на ръба да ни се случи нещо много невероятно или нещо още по-ужасно, ако оставим тъмнината да заличи усмивката ни.. усмивката е нашия лъч светлина, разбира се не искам да бъда банална с подобни изказване, но знаете, че под усмивката често се крие нещо.. отговаряме на неизвестното с неизвестно. искам да благодаря на Господ, че винаги е бил с мен в мрака.. защото Господ е моята любов, а моята любов е още по-силна под воала на тъмнината.. а и как да не се усмихвам, като знам че след всяка тъмно нощ идва светлия ден!!!!!!! благодаря на съдбата, че винаги ме е учила и че продължава да ме учи да бъда силна.. също така й благодаря за това, че когато смятам, че съм загубила нещо важно за мен и не ми е било даден шанс.. не след дълго съдбата ми показва , че ми е било дадено шанс да ми се случи нещо още по-красиво и хубаво.. и ако не беше така, никога нямаше да срещна това по-хубавото, а щях да съм в застой..знаете че, навън е тъмно..а понякога ние оставаме сами в този мрак навън - изправени пред страховете си, провала, болката.. но тъмнината не знае, че някой от нас СЪНУВАТ ЦВЕТНО!! 

HA®SH