ДЪЩЕРЯ НА СЛЪНЦЕТО !

Разделих се с толкова много хора. Но като се обърна, сякаш още са в мен и живеят един вечен и статичен живот. С вечни усмивки или сълзи, с точно определени дрехи, точно определено ухание и непроменливо усещане. Сякаш човешката душа може да побере няколко свята и да се разширява и разширява. И да боли. А когато стане голяма и се отпусне, да се почувстваш щастлив от всичко, което носиш в това, вечно споменавано, сърце.  

  Здравей, непознат! Колко е голямо сърцето ти? Мислех да ти подскажа с поглед , когато те срещна следващия път по улицата. Да те загледам, сякаш ти подсказвам нещо; да ме погледнеш въпросително, малко познато и малко приятелски. Да си спомниш за мен в тази секунда и още в същата да ме забравиш и отново да се разминем.

  Здравей, непознат! Колко е стихийна душата ти? Ще ти подскажа със следващия сняг, който ще падне върху миглите ти и ще се стопи върху клепачите ти. Почти няма да го усетиш. Почти няма да ме усетиш. Ще запомниш усещането за една секунда, която ще полети надолу към душата ти и ще вали завинаги в нея.

  Здравей, непознат! Ще дойдеш ли с мен на онази огромна зелена поляна, върху която паднаха сълзите ти. Да легнем, да заспим и винаги да бъде сутрин. И винаги да има роса. И винаги любимите ти спомени да живеят близо до теб. Да си спомним за това събуждане. Да си спомним за това събуждане. И да не знаем имената си.

Къде си? Знаеш ли?

Търсиш ли ме сред всичките лица, които виждаш ежедневно?

Спомняш ли си за мен? 

  Спомняш ли си, че когато се прегърнахме последния път, застинахме и не можехме да се пуснем. Сляхме ли се? Загубихме ли се в себе си? Пак не помниш. Пак не помня. Но помня, че ще бъдеш непознат човек.

Но.. кой от нас ще си спомни?

И дали ще успее да припомни на другия, колко имаме нужда да бъдем обичани, докато го обича.

Здравей, непознат..

Не спирай да ме търсиш.. 

H.A.®.S.H

ВЕЛИКО ТЪРНОВО - ПРОСТРАНСТВАТА НА ДРЕВНИТЕ .

КАКВИ СА ТЕЗИ ПЪТИЩА ОТ КАМЪК.

ПОПИЛИ КРЪВ. ИЗСМУКАЛИ СТРАСТТА НА ВРЕМЕТО.

КАКВИ СА ТЕЗИ МОСТОВЕ ОТ ПЛАМЪК

ОПОЖАРИЛИ ВСИЧКИТЕ МИ СТРАХОВЕ. ОПОЖАРИЛИ ВСИЧКИ ДРЕБНИ ХОРА.

ТОВА НЕ БЕ РЕКА, А ПЛЪТЕН ВИХЪР.

ОТ СЕВЕРНИТЕ ИЗВОРИ НА ТАЗИ ТЕЖКА ПРЪСТ.

ТОВА НЕ БЯХА НЕБЕСА.

А НАДВЕСЕНИТЕ НЕМУ ДЛАНИ.

ТОВА НЕ БЕШЕ ГРАД, А ВКАМЕНЕНА СИВА ПЕПЕРУДА.

ЗАСПИШ ЛИ С НЕЯ. НЕ СЕ СЪБУЖДАШ.

ЛЕТИШ ЛИ С НЕЯ - ЗАВИНАГИ ОСТАВАШ 

ДОКОСНЕШ ЛИ Я.. СЪЩЕСТВУВАШ. 

H.A.®.S.H

АВТОБИОГРАФИЯ

РАЗЛИСТВАМ КОЖАТА СИ - ПО ПОДА КАПЕ МАСТИЛО.

ПОГЛЕЖДАМ ОЧИТЕ СИ ОТ ТАМ ВИЖДАМ ГЛАСОВЕ.ВЗИРАМ СЕ В ДЛАНИТЕ - ЧЕТА ЙЕРОГЛИФИТЕ НА НЕСЛУЧИЛИТЕ СЕ ВАРИАНТИ.ЧУВАМ СЪЛЗИТЕ НА ХОДЕЩИТЕ ПО ТАВАНИТЕ.КАПЯТ. КАПЯТ И ОПРЪСКВАТ СЪРЦЕТО МИ.

ДУШАТА СЕ ОПИТВА ДА СЕ ВКАМЕНИ.

СТЪПАЛАТА ДА СЕ ВКОРЕНЯТ.

ОБИКАЛЯМ ДОМА НА ЖИВОТА СИ - ЛАБИРИНТ.

ОБИКАЛЯМ ЗЕНИЦИТЕ НА ОТСРЕЩНИЯ.

БЯГАМ. И НЕ МОГА ДА СПРА. 

ПРОКЛЯТИЕТО ДА ТЕ ПРЕВЪРНЕ В БЛАГОСЛОВИЯ.

H.A.®.S.H

ПИСМО ОТ ПЯСЪК .

.. не ми задавай въпроси за разсипаната истина ИЗ БРЕГОВЕТЕ НА МОРЕТАТА. Попила е със сълзите ми в СЛЪНЧЕВИТЕ ПЯСЪЦИ през зимата. Не ми задавай въпроси.. не скуби перата на птиците, че заглушават думите „ОБИЧАМ ТЕ“. Не докосвай сърцето ми повече - ще замръзне ръката ТИ, макар че малко ще го стоплиш. Обичам те каменно, ЛЮБОВ МОЯ. Това не са сълзи във очите ми – СТЪКЛА СА. От счупените бутилки, с които пиянствахме с болката. ОБИЧАМ ТЕ. НЕ ГОВОРИ. Не казвай нито дума, с която да се надвесиш над душата МИ..

ПОМНИ, ЛЮБОВ – ДУШАТА НЯМА ДЪНО.

.. не съжалявай - не си илюзия, не съм илюзия.. Обичам те, но как да съберем разсипаната истина в пясъка?!

Не отговаряй. Не можем да обърнем вятъра.

ЩЕ ТЕ ЧАКАМ НА БРЕГА НА ТВОИТЕ СЪНИЩА .

ДАЛИ ЩЕ ПРЕБРОИМЕ ПЯСЪКА ?

ДАЛИ ОЧИТЕ СА ПОТЪНАЛИ В МОРЕТАТА !..

..хората тук при теб - каза малкият принц - отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина... и не намират това, което търсят..
- не го намират - отговорих.
- и все пак това, което търсят, може да се намери в една единствена роза или в малко вода..
- разбира се - отвърнах.
И малкият принц добави:
- НО ОЧИТЕ СА СЛЕПИ! ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ТЪРСИ СЪС СЪРЦЕТО!.

ДЪЖД .

ВАЛЕШЕ.. ВАЛЕШЕ, НЯКЪДЕ ТАМ ..

Дъждът падаше забавено. Пеперудите, които прелитаха преди час, сега сякаш се бяха изпарили заедно с летните слънчеви лъчи. Сега бе дъждът.. и не само навън - сега бе дъждът в душата на някого. Тя стоеше седнала на стол, не слушаше никого, не виждаше нищо, само усещаше това силно отсъствие, толкова силно, че изпитваше болка в очите..

Очите, в които валеше.

Наоколо някои бяха притихнали, други говореха разни неща, а трети плачеха, но в тях не валеше. Валеше само в очите на старицата , която все още стоеше на стола, очи - извор на спомени, очи - извор на болка, неописуема и избликваща, хващаше гърлото, премазваше чувствителните и не отстъпваше..


Ковчегът бе прегърнал мъжа й..


Но очите виждаха друго – нещо по-странно, нещо по-истинско, вътре в душата на дъжда. Не разбираха облаците и търсеха пеперудите..


Косите на старицата се превърнаха в червени буйни къдрици, достигащи кръста, набръчканото лице - в искрящо слънце. Очите й оживяха. Ковчегът се превърна в олтар, цветята около него- по-свежи и по- буйни.


Тя беше млада.


Някой прошепна:” Ще се омъжиш ли за мен? ” Тя се обърна и видя очите на мъжa си, блясъкът им, отражението си в зениците му.. После.. отражението в огледалото, където тя реше косите си , чу смеха на децата, чу смеха му, който с устни докосваше тялото й.


Беше там, не пред ковчега, прегръщаше него, а не ковчега. Дъждът бе в очите й, не навън.. тя още не знаеше какво е загубила.. тя още не знаеше, че някъде там, в нея, вали..

Гледаше с него дъгата, прегръщаше децата си заедно с него.. той бе толкова жив в очите й, че тя от време на време се усмихваше. Не усещаше уханието на тамяна, а мириса на поляната, на която се гонеха с нейния принц; не виждаше тъмния ден, а нощното небе , в което заедно брояха звездите..

Погледна ковчега с изморени, но все още живи очи, лицето й бавно ставаше все по-старо и старо, все по-тъжно.. Тя усети аромата на тамян и заплака; заплака като дете, на което бяха отнели детското, като пеперуда, на която бяха взели крилете, като нощта, на която бяха откъснали звездите..


ВАЛЕШЕ.. ВАЛЕШЕ НЯКЪДЕ ТАМ, В ОЧИТЕ НА НЯКОГО - НЯКЪДЕ ТАМ..

H.A.®.S.H

MY FEELINGS THROUGH HER WORDS !

Колко ли време е нужно да осъзнаеш, че не можеш да продължиш живота си без даден човек, питам се аз? Колко ли е необходимо да се превърне в част от него, в част от ежедневието и част от мечтите ти? Малко. Наистина малко, повярвайте ми. В един момент е толкова далече от теб, струва ти се недостижим, нереален, илюзионен. Но в следващия миг – стой пред теб. Разстоянието е скъсено, дистанцията липсва. И тогава осъзнаваш, че всичко е истина. Че си щастлив. Че по-щастлив не си си и помислял да бъдеш. Иска ти се никога да не свършва, да остане при теб завинаги и да бъде чест от теб самия. За жалост, в повечето случаи е невъзможно. Преплитат се в една мрежа, в един лабиринт …2 чувства.. носталгия и щастие. Поглеждаш в очите му и забравяш за всичко около теб. Губиш представа за време и пространство. Той е единственото, което желаеш. Единственото, за което си копнял. Иска ти се да кажеш толкова много неща, но думите сякаш са заключени зад желязна порта, която не може да бъде разбита. И не можеш да повярваш. Не искаш да повярваш. Трудно е да повярваш. Страх те е да мигнеш, да си затвориш очите дори за секунда, защото не си сигурен дали копнежът ще стои отново пред теб. Не искаш да знаеш дори какво ще се случи. Прилича на цвете, носещо се по течението на реката, което се рее в необятното.. И все още не можеш да повярваш. В главата ти нахлуват мисли като Как? Как стана? Какво се случи и случва с мен? Никога не си и предполагал, че това ще стане. Е, вече знаеш, че наистина съществува.. Протегни ръце към НЕЯ – ТЯ ще бъде там!

AUTHOR: АЛБЕНА ХРИСТОВА 

ЛЮБОВ, ПОЗНАВАМ ТЕ.

Любовта е пределът на антисетивността. Тя е плетеница от най-нежните и лекуващи думи, от най-болезнените писъци в сърцето ти. Тя лекува уморените ни вени от живота. Тя е пожар, който може да опустоши света или цунами, което може да разкрие нов свят. Тя променя кожата - или изгаря от целувките или се лекува от тях!.

Любовта носи черен шал и те гледа със сиви очи.

Любовта има нокти, които разкъсват гърлото ти.

Любовта носи удари през устните и целувки по миглите. Тя прокарва пръсти по гърба ти и го прави по нежен, или асфалтира кожата ти за всички други.

Любовта носи елексири, но и лепило, с което да залепи пръстите ни.

Любовта е най-дивата кучка, която прегръща най-истински сърцата ни.

Любовта е пиявицата, на емоционалната ни левкемия. Тя има зъби, които захапват душата ти и я влачат по най-красивите поля.

Любовта може да разпилее сърцето ти по чаршафите на най- самотното легло.Любовта има силата да изкорми гръкляна ти, докато го целува.

Да погали косите ти и за миг да побелеят. Да те свлече съсипан на земята и да прави страстен секс с теб. Да напълни очите ти с два океана и да пие сълзите ти с целувки. Да рисува с пепелта ти и да плаче на гроба ти.

Любовта може да бъде видение, с цялата си реалност.

Да счупи прегръдките ти в най-красивия танц. Тя вакуумира световете, разкъсва ги и върху теб започва да вали най-красивият сняг, който замръзява сълзите ни. Тя е адско изчадие с бели дрехи, райска кралица с черно наметало. Тя е единственото нещо, с което може да загорчи в очите ти и да пресипне скулите ти.

Това е отровната красота на света.

Най-силният лек за най-неизлечимите рани в душите ни. Това е дъжд, който вали в пустинята. И пустиня, която вали върху океана. Любовта е Кобрата на живота ми. Ще разтварям отровата й със сълзите си, за да я направя лек.

Любовта е моята майка, която се прави на безчувствена мащеха.

Любовта има сърце, чиято половина нося в ръцете си. Втечнява ставите ми, изгаря кожата ми, преобръща сърцето ми, посивява очите ми.


Любов, ще изтръгна сърцето ти, докато го целувам!..

H.A.®.S.H

UNHUMAN!.

ХОРАТА СЕ СТРАХУВАТ, МНОГО СЕ СТРАХУВАТ ОТ ОНЗИ, КОЙТО ПОЗНАВА СЕБЕ СИ. ТОЙ ИЗЛЪЧВА НЯКАКВА СИЛА, ПРИТЕЖАВА АУРА, МАГНЕТИЗЪМ, ХАРИЗМАТИЧНОСТ, КОЯТО ИЗВАЖДА ЖИВИТЕ МЛАДИ ХОРА ОТ ЗАТВОРА НА ТРАДИЦИЯТА.. ПРОСВЕТЛЕНИЯТ ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОРОБЕН. В ТОВА Е ПРОБЛЕМА - ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАТВОРЕН.. 

ВСЕКИ ГЕНИЙ, ПОЗНАЛ НЕЩО ОТ ВЪТРЕШНИЯ СВЯТ, НЕСЪМНЕНО ЩЕ Е МАЛКО ТРУДЕН ЗА ПРЕГЛЪЩАНЕ, ТОЙ ВНАСЯ СМУТ. МАСИТЕ НЕ ИСКАТ ДА БЪДАТ ОБЕЗПОКОЯВАНИ, ДОРИ КОГАТО СА НЕЩАСТНИ. ТЕ СА НЕЩАСТНИ, НО СА СВИКНАЛИ С НЕЩАСТИЕТО СИ. И ВСЕКИ, КОЙТО НЕ Е НЕЩАСТЕН, ИМ ИЗГЛЕЖДА СТРАНЕН. 

ПРОСВЕТЛЕНИЯТ ЧОВЕК Е НАЙ - ГОЛЕМИЯТ СТРАННИК НА СВЕТА! ТОЙ СЯКАШ НЕ ПРИНАДЛЕЖИ НИКЪДЕ. ТОЙ Е ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА ОРГАНИЗАЦИИ, ОБЩНОСТИ, ОБЩЕСТВА И НАЦИИ!.

H.A.®.S.H

ЕМОЦИЯ.. БЕЗГРАНИЧНА.. ИСТИНА.. СТРАСТ.. ХАРМОНИЯ..

STRUGGLE for PLEASURE. ЛУДОСТ.

Да отричаш всичко с такава ярост, че зрението се нажежава до бяло и струйки дим се отделят във въздуха. Тежко и бавно като звук на чело, изплакало отчаянието си за последно. Страст. Такава, която не познава граници, нито закони и не иска да се докосва до трябва и не трябва, до правилно и грешно. До никакви последици. Защото те Я осакатяват. Сетивата се сливат в едно, в безумен бяг на стадо диви, полудели коне, търсещи нещо невидимо. Всички заблуди изчезват в тази хармония. Прощават се със земно, и човешко, за пръв път свободни от всяка поставена от съзнанието граница. Този път е единственото нещо, което е правилно, единственото, което се вижда, единственото, което има смисъл.

Дори когато не води до никъде. Дори когато няма край. Тишината е вечна. Принадлежи. Крещи така, че изправя на нокти и настръхва до болка. Неизброими тонове от невъобразими усещания, цветове, преливащи един в друг, създават знание, което не може да бъде премерено, изчислено, обяснено.. Две съзнания се докосват на повърхността на огледално спокойствие, за да избухнат със сила на свръхнова.. Ражда се нова звезда. Такава, която няма да спре да свети и след хилядолетия. Ражда се късче вечност.

Затворена между две длани. Запазена. Защитена Премигваща пред твърде силна светлина, се събужда една истина. Кротко и бавно, и разтваря проход, нова връзка между ВСИЧКОТО.. Човек не пристъпва отвъд на пръсти. Човек преминава границите крещейки и тичайки със сили, които не си е представял, че притежава.

.. ЛЕТЕЙКИ!. ♥ƸӜƷღ

ИМА ЛИ ЗНАЧЕНИЕ КЪДЕ ЩЕ СТИГНА?!.. 

HA®SH

HA®SH

! от.НЕПРИСЪСТВИЕ ..

..

Затаявам дъх само за секунда и през мислите ми фучи всичко онова, което съм намислила да кажа. Ще Tи говоря. Много мислих как точно да ти говоря. Дали да е бързо и шумно или премерено бавно и тихо, така че да слушаш. Изчислявах как да говоря и какво да ти кажа. Реших и кога. Затаявам дъх, колкото да подредя всичко това в стегнати редици, през които да те разведа докато говоря. Затаявайки дъх, изхвърлям всичко премислено и предварително подготвено.

и просто говоря..

За хората, примерно.
Които са грозни, долни, мръсни, нечестни, устати, всезнаещи, съвършени, подли, кални, клюкарещи, неискрени, нараняващи, фалшиви и безразсъдни.

Ако се огледаш, ще ги видиш навсякъде. Силно увити в комплекси и страхове, които гушкат през все по-хладните зимни дни докато пресичат улицата без да се оглеждат. Хората, които винаги говорят и които никога нищо не казват. Не, не мислят. Не са стигнали до този урок в университета. Мисленето означава отговорност. Хората са безотговорни. Отговорността означава грижа. Да те е грижа. Хората не ги е грижа. Те имат нужда да имат полза. Имат нужда от ясни списъци, в които черно на бяло е записано кой за какво им е нужен. С две точки. За изреждане.

Отдолу списък с имена, длъжностти и полезни дейности.
Хората отдавна не са хора. Защо? Защото хората спряха да се интересуват от хората. Или може би никога не са го правили.

Бих ти говорила още за интересите. За чуждите езици, зад които се криеш, когато те е страх да погледнеш света със свои очи. Дали защото нямаш такива или защото не знаеш къде са. За мръснословието. Да ти обясня как да свлечеш друг в калта. Дали бавно и полека или силно, с едно движение и грохот. Мога да ти говоря за страха. За отчаяната нужда да приличаш на друг. За претенциите, за опитите да бъдеш това, което не си, а и никога няма да бъдеш. За безсмислието.

..така е, мога да ти говоря. Но няма.

Не заслужаваш.

Нито думи,

нито мисли,

нито памет.

единствено тишина.

ОТ НЕПРИСЪСТВИЕ .. 

 

THE ONLY DIFFERENCE BETWEEN PANTHERS AND LEOPARDS IS COLOR

STORMY SEA ..

.. дали защото подхожда повече на неспокойния ми дух, или защото подозирам, че в бурите също има някакво Спокойствие.. не знам! Но за изминалия един месец се убедих в това.. 

Чаках с нетърпение да се появят вълните и изпитвах известно разочарование, когато морето беше гладко.. почти като огледало. 

Вълните предизвикват някакво неспокойствие.. и страхопочитание - напомнят ти величието на природата и мъничкият дух, който си ти.. едната от причините, поради които обичам и планините.. защото са толкова стари и толкова мъдри.. на фона на мъничките двукраки – където ги катерят. Така е и с морето. Но все пак има поне една причина поради която обичам неговото спокойствие – мога съвсем необезпокоявана да си лежа на повърхостта – и да си представям, че съм някакво едноклетъчно в първичната супа на океана или че съм просто частица чисто съзнание. 

Този път си представях и, че дишам със сърцето си и издишвам любов в цялото море.. но си правя такива експерименти за по няколко секунди - че бурята, която започва да се надига в душата ми заплашва да удави начинаещото ми сърце, заедно с тялото където Му принадлежи. Това правех тези дни с морето – радвах му се, обичах го, плаках в него, прегръщах го, целувах го и за сетен път оставих частица от душата си в него.. 

.. добре, че душата ми е голяма и много частици мога да оставя тук и там!..

H.A.®.S.H

♥

..

защото животът ни е побран в онези малки моменти..

.. онези безумни пориви..

.. онези тихи усмивки..

.. онези първи целувки..

.. онези споделени мигове..
.. онези среднощни разговори..

.. онези пеперудки, влезли с взлом..

.. онези думи, които ни е трудно да изречем и..

.. онези думи, които имаме нужда да повтаряме 

всеки ден!..

.. онази ръка в твоята!..
.. онези приказни дни!..
.. онези два погледа!..

.. когато всичко е.. 

H.A.®.S.H

Когато вярваш в някого ..

Когато вярваш в някого, образът му в твоите очи е с ореол, грейнал, сияен, омаен. Този Някой може да си играе с теб и с доверието ти, но ти да оставаш щастлив и очарован в своята заблуда.. Този Някой, за съжаление, не е един. А ако беше - какво пък, всеки греши?!

Само че този Някой го срещам постоянно - с различно име, с различен образ. Какво иска от мен? Веднъж ме излъга, заболя ме, плаках, ругах, зарекох се, че вече няма да се дам. След време смени самоличността си и пак ме предаде.. Тогава пак ме боля, но сякаш по-малко, пак плаках - олекна ми и го запратих на майната му! Започнах да мисля, че съм се отървала завинаги от това коварно копеле. Може би, защото бях блокирала входа за сърцето си, носещ табелка “Доверие”. Чувствах се спокойна и защитена, Някой спря да ме преследва.

Мина време.. и това време ми донесе приказен подарък, изненада, направо чудо. Но тъй като вход “Доверие” беше трудно достъпен, аз трудно се отдадох на това чудо. Но то бе тъй красиво, тъй различно, тъй нежно - започна да руши преградата към вход “Доверие” с нежност, а тя това и чакаше - рухна.. Умираше си за нежност и топлина и се поддаде. Тогава моето чудо, дето вече силно вярвах в него, направо ме изхвърли от седмото небе. Полетът от там до земята беше неусетен, само усетих как се сгромолясвам и как сърцето ми се разби на хиляди късчета. Мислех, че кърви, но, Господи, не виждах кръв. Усещах, че се задушавам, а никой не бе сложил ръце на гърлото ми да ме души. Светът ми се въртеше, очите ме боляха - опитах да заплача, но май сълзите ми бяха пресъхнали. Тогава реших да викам, да крещя – с тон не излезе от гърлото ми. Тази агония продължаваше неусетно дълго, не виждах, не чувах, не усещах - всичко бе сковано и пусто като айсберг.

Студено ми бе, тъмни облаци и мъгла ме бяха приклещили в непроходим лабиринт. Като на лента минаваха в съзнанието ми различните образи на Някой. Всеки от тях ми удряше по един шамар, а аз падах, а той се заливаше в злорадстващ смях. Следващият ме вдигаше, за да ме събори след време. Образите спряха да се сменят. Сега виждах само себе си, просната на земята, като парализирана, каква жалка картинка, какъв срам!

Изведнъж усетих силно парене в мускулите, май започнах да се изправям - да, и дори бавно, като прохождащо дете, започнах да крача неуверено напред в лабиринта. Крачките ми ставаха все по-стабилни и всяка следваща бе по-голяма. Далеч в хоризонта видях лъч светлина. Започнах да тичам към нея, а облаците и мъглата бавно изчезваха. Бях на стотина метра от изхода на проклетия лабиринт и изведнъж спрях. Видях първия Някой - усмихнах му се, а той си наведе главата. Това се повтори и с втория, и с третия - никой от тях не смееше да ме погледне с очите, а аз крачех все по-уверено към тази светлина, която вече бе ослепителна. Облаци вече нямаше и мъглата бе изчезнала, а аз дишах свободно..

Прекрачих изхода на лабиринта и всичко бе тъй живо, цветно, светло. Разминавах се с различни хора, минавах покрай сгради. Нали съм непохватна, се блъснах в един господин и преди да му кажа: “Извинете!”, той ми се усмихна, връчи ми визитна картичка и ми каза: “Добре дошли в истинския живот!” и продължи по пътя си.. Погледнах визитката и на нея пишеше: “Животът - най-добрият Ви урок!”, а отдолу с малки букви - “ Всяко Ваше падане Ви прави по-силни и Ви помага да се изправяте по-лесно! Всяка надживяна болка ускорява скоростта Ви напред!”. Господи, каква радост ми донесоха тези думи. Прибрах визитката в джоба си и се усмихнах. Изведнъж чух странен шум - парченцата от сърцето ми се залепиха едно за друго от само себе си! Преградата “Доверие” бе станала стоманена и до нея се появи нова - “Здрав разум" !

Къде си сега, Някой? Ела отново с друга външност! Не те мразя, а съм ти благодарна за това, което научих, благодарение на теб! Днес вече съм готова за следващата ни среща!..

H.A.®.S.H