Колко ли време е нужно да
осъзнаеш, че не можеш да продължиш живота си без даден човек, питам се аз?
Колко ли е необходимо да се превърне в част от него, в част от ежедневието и
част от мечтите ти? Малко. Наистина малко, повярвайте ми. В един момент е
толкова далече от теб, струва ти се недостижим, нереален, илюзионен. Но в
следващия миг – стой пред теб. Разстоянието е скъсено, дистанцията липсва. И
тогава осъзнаваш, че всичко е истина. Че си щастлив. Че по-щастлив не си си и
помислял да бъдеш. Иска ти се никога да не свършва, да остане при теб завинаги
и да бъде чест от теб самия. За жалост, в повечето случаи е невъзможно.
Преплитат се в една мрежа, в един лабиринт …2 чувства.. носталгия и щастие.
Поглеждаш в очите му и забравяш за всичко около теб. Губиш представа за време и
пространство. Той е единственото, което желаеш. Единственото, за което си
копнял. Иска ти се да кажеш толкова много неща, но думите сякаш са заключени
зад желязна порта, която не може да бъде разбита. И не можеш да повярваш. Не
искаш да повярваш. Трудно е да повярваш. Страх те е да мигнеш, да си затвориш
очите дори за секунда, защото не си сигурен дали копнежът ще стои отново пред
теб. Не искаш да знаеш дори какво ще се случи. Прилича на цвете, носещо се по
течението на реката, което се рее в необятното.. И все още не можеш да повярваш.
В главата ти нахлуват мисли като Как? Как стана? Какво се случи и случва с мен?
Никога не си и предполагал, че това ще стане. Е, вече знаеш, че наистина
съществува.. Протегни ръце към НЕЯ – ТЯ ще бъде там!
AUTHOR: АЛБЕНА ХРИСТОВА
